понеделник, 2 май 2016 г.

Легенда за Синият залез

Слънцето е над всичко, огромното бяло слънце, от което идва всеки живот. То сияе голямо, страшно и недосегаемо, по-високо от хората, по-високо от планините, по-високо от белите облаци, и над него са само звездите на вечния нетленен живот. То е красиво и красотата му е безумна, но слепите човешки очи, които са толкова слаби и немощни, нямат силата да зърнат непосилната му хубост. Когато си отправят към него очите за дълго, те ослепяват. Тогава за тях настава царството на вечния мрак.

Животът е от Слънцето. То го е създало от земната кал и от лъчите си, оставило го е тука на земята в образи и форми на животинската плът. От калта и лъчите са произлезли и мъжът, и жената. Винаги и винаги, докато слънцето е минавало бляскаво по синьото небе, калта и слънцето са били в тях. Любовта ги е слепвала да не се разпадат. Мъжът и жената са се хвърляли един срещу друг със своята сляпа любов и от нея се е раждал новият живот.



Мъжът е носил слънцето.
Жената е носила калта.
Любовта ги е слепвала.

Мъж или жена са се раждали, но са протягали ръце към слънцето, за да ги дари с живот. Ставали са на прах, но от прахта отново се е раждал живот под лъчите на вечното слънце. Поколенията са измирали, цивилизациите са угасвали в кърви, когато слънцето е залязвало. Много, много кърви са изтичали, когато слънцето е залязвало. Реките са потичали червеникави, кървави са ставали езерата, моретата и просторните океани са плискали зловеща съсирена кръв.

Идвала е нощта на риданията и скърбите — черна и безпросветна. Безбройни лесове от човешки ръце са се простирали към небето, към невидимия път на слънцето. Плачовете и риданията са преминавали над земята като мрачна буря.

Тогава слънцето отново се е показвало — огромно и кърваво. Наставал е големият кървав изгрев: кървави дъждове са плющели по стрехите на къщите, по горите и по плодните полета. Хората са гинели като мухите през късната есен.

Тогава първожрецът бавно се е изкачил по стълбите на стокатната кула и горчиви сълзи са капели по сребристата му брада. Там на върха е била площадката на молитвите. Той паднал на колене и издигнал към небето сухите си ръце. Тъжни, глухи думи се отправяли към изток.
«Слънце, слънце, слънце! Твоят жрец търси милост от тебе! По земята е само кръв и страдание! Отмини! Отмини!»

През своя блясък слънцето се усмихнало тъжно и бавно поемало пътя към зенита. На пладне, при най-големия блясък на лъчите му по нагорещените стълби, първожрецът се изкачвал на върха на кулата. Той простирал сухите си ръце към небето.«Слънце, слънце, слънце! Само скръб и нещастия има в сърцата на хората! Скръб и проклятие е земният живот! Никога няма да бъдат щастливи смъртните, докато лъчите се стремят към тебе, а калта към земята! Твоите горещи лъчи разлагат слабите им тела на двете съставни части! Те се разкъсват! Боли ги! Боли ги! Едното се стреми да отлети, другото да потъне. Голяма е тяхната болка! Отмини! Отмини!»

Слънцето тъжно поемало своя път към залеза и облекчените хора се впускали в пир и славословия! Но ето идвал залезът и отново потичали кървавите реки, отново моретата и океаните преливали от зловеща съсирена кръв. Изнемощял, първожрецът изкачвал безбройните стълби и простирал костеливите си ръце към червения залез.
«Слънце, слънце, слънце! Не се ли насити на кървите и мъките? Не оглуша ли от човешките ридания? Отмини! Отмини!»

В черната нощ около кулата на първожреца се вълнувало човешкото море и воплите били по-силни от всеки друг път през деня на вечното слънце. Като море заливали воплите стокатната кула и първожрецът треперел, обзет от конвулсии. Изведнъж чудна мисъл докоснала ума на вечния старец. Той прострял ръка към тълпата и за миг воплите затихнали, риданията се смирили. Той казал:
«Пратете ми най-хубавата девойка тук на земята и аз ще измоля отново слънцето. Отново то ще блесне над тъжната земя!»

Дълго търсили хората помежду си най-хубавата девойка, докато я намерят. Старецът я приел в своята малка килия и отворил очи изумен. Сякаш някакво друго слънце, лъжливо, но неописуемо красиво влязло при него и го погледнало с ясните си очи. Старецът се разтреперал от вълнение.
«Дъще, ти ще спасиш човешкия род! Ти ще преживееш най-висшето щастие! Ще ти дам очи да видиш вечното слънце!»

Отново се изкачил първожрецът на високата кула и помолил с глух глас невидимото слънце:
«Слънце, слънце, слънце! Извор на живот, извор на радост, извор на скърби! Без тебе животът угасва, скоро ще дойде смъртта! Скоро земята ще бъде гробница и само мразовитите зимни вихри ще минават над гробовете. Върни се, слънце, върни се да спасиш живота на хората!»
На пладне старецът извел девойката на върха на стокатната кула. Щом тя погледнала слънцето с новите си очи, и паднала на колене пред неговата нетленна хубост. Щом слънцето съзряло девойката, и любовта изгряла в сърцето му, неземната слънчева любов. То се обърнало към девойката и казало тихо: «Ще те чакам вечерта на планината, където залязвам! Ела! Ела! Ти ще бъдеш щастлива!»

Девойката паднала по очи на високата площадка. Тогава първожрецът издигнал ръце към небето и тихо продумал:
«Слънце, слънце, слънце, твоята любима ще изгори в огнените ти прегръдки. Твоята любов не е за земните жени. Ако искаш да не я убиеш, остави своите горещи лъчи! Не бъди вече горещо и жарко! Покажи лицето си на хората — и те ще бъдат навеки щастливи!»
«Какво говориш, човече! — възнегодувало слънцето. — Нали моите горещи лъчи раждат любовта, от която идва животът? Ако изгубя своите жарки лъчи, нали ще погубя човешката любов? Никой мъж няма да отива към жената и никоя жена към мъжа!»
«Убий тогава своята любима!»

Слънцето се отправило нещастно към далечната планина, зад която залязвало. Там на големия планински връх го чакала любимата му, красива като най-светлите слънчеви приказки. Нещастно и скръбно се приближавало към нея и за пръв път разбрало тежката мъка на хората, страшната мъка на калта и на лъчите. Тогава блясъкът му бавно угаснал. Студено и синьо се приближило то към далечния планински връх. Любимата му протегнала към него сините си ръце.

Това е бил денят на Синия залез, денят на Вечността.
Голямата спокойна синевина преляла в душите на хората. Сини били и реките, и езерата, и далечните планини, и небето, сини били очите на хората, синя била и тяхната кръв, сини били и чувствата им. Без горещите слънчеви лъчи калта бавно отпадала, ронела се, изпръхвала, разтлявала се, губела се. В човека останали само слънчевите лъчи — сини и спокойни. Голямото щастие, голямото вечно спокойствие, без любов и без омраза, без кръв и без страдания, без горещина и без мраз — голямо синьо щастие в големия син залез, и вечен, и вечен! — това било новата съдба на хората. Те я прегърнали с радост! Любовта останала, но любов безплътна, любов като обичта, любов синя на сините чувства, любов като сияние, любов вечна — без мъките и без горещата червена кръв, без страстта, която убива и изпепелява, която е сляпа и нечовешка, която е създадена, за да роди от калта живот.
Тогава първожрецът се изкачил за последен път на високата кула, прострял ръка към синия залез и казал глухо:
«Слънце, слънце, слънце! Синьо слънце! За последен път ти говори твоят жрец, името на когото е Мъдрост. За последен път простирам към теб ръце! За последен път, преди да отида долу при хората, които досега бяха смъртни! Днес аз ще им раздам себе си, защото виждам, че те са щастливи, днес ще слезна между тях, за да вляза в сърцата им, да им дам последната утеха! От днес те ще бъдат безсмъртни! Това е моята орис! Отдавна бих се раздал, но защо би трябвало безсмъртие на страдащия, на нещастния, на тормозения от земните страсти, на разкъсания между калта и лъчите! Това безсмъртие би било наказание, по-тежко от всички други, жестоко наказание на Скитника евреин! Сега безсмъртието за тях ще бъде блаженство! Да бъде волята на Бога!»

Така казал първожрецът, старецът, името на когото било Мъдрост, така казал и слязъл между сините хора в прекрасната страна на Синия залез. Рояци сини птички летели около стареца, сини облачета окръжавали като сияние главата му, пътят му бил постлан със сини цветя.

                                                                                                               
 Синият залез, Павел Вежинов

Няма коментари:

Публикуване на коментар