Живеем в материален свят, - потопени в илюзията на ежедневието и оковани в неумолимото темпо на отлитащи мигове.
И само кадри като този ни връщат към онзи топъл спомен за времето, когато всичко предстоеше да се случи и беше възможно, напълно вероятно и съвсем достижимо.И заспивахме със спокойна увереност, че светът е едно приказно място - сцена, на която като някой вълшебник ще редим декор след декор, кой от кой по-подходящи за сътворяването на нашите вълшебства.
А после...
После мечтите и вълшебствата се превръщат в цели, в амбициозни проекти и стратегии за нашето осъществяване. И се втурваме с упоритост и хъс към тяхното постигане. Ако може по-бързо. Ако може по-лесно. Държим на фокус целта и не пропускаме и най-малката възможност да се доближим с още една крачка до нея. Каквото и да ни струва. Ако може да съкратим пътя, без да съзнаваме че именно краткия път е това, което превръща мечтите в ежедневна борба и серия от делнични постижения. Краткия път е онзи, който ни кара да правим компромиси със себе си, съвестта си, със самите желания, в стремежа си да пригодим действителността към тях , а не обратното. Да се срамуваме тайничко вечер в тъмното от постъпките си, да заспиваме не умиротворени, а уморени. И да се вкопчваме в постигнатото защото бързо стигнахме, но с какво платихме?
И някак неусетно издигаме стени и попадаме в една затворена рамка, в която мечтите са утопия, а целите се свеждат не към постижения дори, а към борба да задържим това, което и без това не ни удовлетворява, но сме постигнали с цената на такива компромиси, че се превръща в ценност, в смисъла на нашето съществуване.
Момиченцето на снимката* е моята племенница Зара. Много живо и усмихнато дете, безгранична фантазьорка с неизчерпаем запас от енергия. Казват, че прилича на мен. А всъщност...така ми се иска аз да приличам на нея.!!!
И само кадри като този ни връщат към онзи топъл спомен за времето, когато всичко предстоеше да се случи и беше възможно, напълно вероятно и съвсем достижимо.И заспивахме със спокойна увереност, че светът е едно приказно място - сцена, на която като някой вълшебник ще редим декор след декор, кой от кой по-подходящи за сътворяването на нашите вълшебства.
А после...
После мечтите и вълшебствата се превръщат в цели, в амбициозни проекти и стратегии за нашето осъществяване. И се втурваме с упоритост и хъс към тяхното постигане. Ако може по-бързо. Ако може по-лесно. Държим на фокус целта и не пропускаме и най-малката възможност да се доближим с още една крачка до нея. Каквото и да ни струва. Ако може да съкратим пътя, без да съзнаваме че именно краткия път е това, което превръща мечтите в ежедневна борба и серия от делнични постижения. Краткия път е онзи, който ни кара да правим компромиси със себе си, съвестта си, със самите желания, в стремежа си да пригодим действителността към тях , а не обратното. Да се срамуваме тайничко вечер в тъмното от постъпките си, да заспиваме не умиротворени, а уморени. И да се вкопчваме в постигнатото защото бързо стигнахме, но с какво платихме?
И някак неусетно издигаме стени и попадаме в една затворена рамка, в която мечтите са утопия, а целите се свеждат не към постижения дори, а към борба да задържим това, което и без това не ни удовлетворява, но сме постигнали с цената на такива компромиси, че се превръща в ценност, в смисъла на нашето съществуване.
Момиченцето на снимката* е моята племенница Зара. Много живо и усмихнато дете, безгранична фантазьорка с неизчерпаем запас от енергия. Казват, че прилича на мен. А всъщност...така ми се иска аз да приличам на нея.!!!
*Автор на фотографията :Димитрина Василева, модел:Зара Василева
Няма коментари:
Публикуване на коментар