Хасекията

Легендата

Когато султан Мурад (турски султан от 1359 година, който слага началото на османското завладяване на Балканския полуостров) превземал странджанските крепости, обсадил селището-крепост Урдовиза (дн. Китен). Там живеела болярска дъщеря на име Стана Урдовиза или Мария в друг вариант. Тя била толкова красива, че султанът, запленен от нейната хубост, й предложил да се омъжи за него. Девойката поставила условие да й бъде изпълнено следното желание: колкото земя в родния й край можел да обиколи ездач на кон от изгрев до залез слънце, тази земя да бъде освободена от всички султански данъци. На владетеля на огромни територии в Европа и Азия, това желание не представлявало трудност и той веднага се съгласил да го изпълни.В ранна утрин Стана Уродовиза поела с “хвърковат” кон на югозапад и през целия ден прехвърляла гористи странджански баири и долове. Жребецът се обливал в бяла пяна, ала Стана бързала...Към привечер била заобиколила селата Урдовиза, Ургари (дн. Българи), Мързево (дн. Кондолово), Граматиково, Заберново, Стоилово, Бяля вода и още няколко други в югозападна посока – общо 17 села. Препуснала с последни сили по гористото странджанско било към черноморския бряг. Когато стигнали до залива, конят и красивата урдовизка болярка от преумора намерили смъртта си.

Оттогава заливът носи името Атлиман (Конски залив), а областта, която Стана успяла до обиколи, нарекли Хасекия – привилегирована земя, освободена от данъци.Така възникнала и местността Ковач- най отдалеченото място до което успяла да стигне смелата девойка,очертало границата на Хасекията . Било забранено турчин да преминава през вътрешността й, яздейки подкован кон, за да не смущава конският тропот спокойствието на местните хора. Налагало се тези, които навлизали в границата на Хасекията, за разковават конете си, а онези, които излизали, да ги поставят отново. Точно на тази гранична зона, вместоГКПП, в ония смутни времена изникнала ковачница, за да се изпълнява стриктно султанският ферман.

Султанският ферман, даващ привилегии на населението в Хасекията, бива унищожен през 1845 година при убийството на последния му пазител хаджи Стоян от село Звездец.
Тази легенда, изчистена от романтичните подробности, отговаря напълно на историческата действителност от края на ХIV и началото на ХV в.

Историята

Драматичната съдба на Кера Тамара, дъщерята на цар Иван Александър, е родила образа на "хубавата бяла Стана/ Мара" в едни от най-затрогващите песни в народното творчество. Омъжена за султан Мурад през 70-те години на XIV век, в съзнанието на своя народ тя остава едновременно и жертва, и героиня.

Един от малкото портрети на Кера Тамара е запазен в Лондонското четвероевангелие от 1355-1356 г. Там дъщерята на цар Иван Александър от брака му с влахинята Тедора е представена в целия си блясък заедно със съпруга си деспот Константин. Родена през 40-те години на XIV век, тя се отличавала от останалите царски дъщери с красотата си, за която свидетелстват всички хронисти от епохата. Външността й била образец на средновековните канони за красота: бледо лице, изписани вежди , фини черти. Името на Константин не се споменава в други източници, но благодарение на брака си с Кера Тамара той получил деспотска титла - втора по значение в държавата след тази на монарха. Архивите не споменават никъде за продължителността на този брак, но има запазени свидетелства, че през 1371 г. хубавицата била вече вдовица.Годината остава в историята и с две други, далеч по-печални събития: смъртта на цар Иван Александър и разгрома на християнските войски при Черномен на 26 септември. Настъплението на османците вече навлизало в друга фаза.Смъртта на царя дала повод на султан Мурад да обяви старите договори за невалидни. Новият български цар Иван Шишман започнал преговори с надеждата да закрепи положението. По същото време Иван Срацимир, владетел на Видинското царство, бил подложен на двоен натиск - унгарски от северозапад и османски от югоизток. Като следствие от това бил принуден да стане васал на султана, което малко по-късно направил и цар Иван Шишман. В замяна на това той възстановил властта си над Софийско и Струмишко. Но му било поставено необичайно условие: да даде природената си сестр Кера Тамара а за съпруга на султана. По този начин Мурад Повелителя гарантирал позицията си спрямо евентуални неприятни изненади.

Желанието му имало потресаващ ефект. Повечето българи приели предложението като унижение. С него се погазвали етичните норми на епохата и най-вече задължението християнските владетели да не се омъжват за мюсюлмани. Личната човешка драма на Кера Тамара обаче била не по-малко вълнуваща. Вероятно тя се е почувствала и дълбоко наранена, и поласкана от неочакваното предложение. От една страна, политическата интрига я поставяла в позицията на изкупителна жертва. От друга обаче, макар и на възраст, в която жените минавали вече за "повехнали", тя успяла да привлече вниманието на владетел, известен със слабостта си към нежния пол. Византийските архиви сочат, че не само политическата изгода е подтикнала султан Мурад към неговото предложение. Той бил покорен от нейната грация и чар.Цар Иван Шишман първоначално се обявил против женитбата. Повечето боляри обаче настоявали Кера Тамара да приеме брака в името на отечеството, а църквата начело с търновския патриарх Йоаникий II тихомълком се съгласила с предложението. Завладяването на българските земи на юг от Балкана разколебали първоначалната твърда позиция на цар Иван Шишман и той поискал лична среща със султана в Одрин. Там се уверил, че "Мурад е мъж напълно изряден" и се съгласил да даде сестра си за негова жена.

Датата на сватбата не е известна - някои историци приемат за вярна 1375 г., други - 1377 г. Раздялата със старопрестолния град обаче останала в легендите - дълга и мъчителна. За всички било ясно, че Кера Тамара приема кръста си "като обрученица", както се споменава в Синодика на Борил. Мястото на прощаването носи и до днес името Марно поле.

За брака, продължил десетина години, хрониките сочат, че бил спокоен - положението на Кера Тамара било стабилно, а жертвата й не се оказала напразна. Вероятно в резултат на нейното застъпничество султан Мурад върнал на цар Иван Шишман територии на юг от Стара планина, завладени през 1371 г. Османският натиск отслабнал за известно време и се възобновил едва след смъртта й в началото на 80-те години. За фаворизацията й в султанския харем говорят и други сведения. След завладяването на Странджа през втората половина на века черноморската крепост Ахтопол заедно със 17 други селища, била поставена под специален статут и освободена от данъци. Т. нар. област Хасекия се запазила до Освобождението. Името й може да се свърже с "хасеки" - "любимата жена на султана"Местното население определено свързвало Хасекията с Кера Тамара и възможността тя да е измолила известни привилегии за българите. Съдбата й послужила като първооснова за цикъла от народни песни за "Мара бяла българка и султан Мурад".

Гробът й в Бурса е запазен и до днес. Там почиват и тленните останки на султана, убит с кинжал в Косово през 1389 г. От останалите български принцеси, омъжили се по чужди земи, историците разграничават Кера Тамара най-вече по едно: фактът, че тя запазила вярата си в мюсюлманска среда. И че успяла да извоюва повече добрини за народа си от цялата войска, барабар с предводителите й.

НЕСТИНАРИ

Като Икона в сърцето си Огъня нося,

изтръпвам и тичам през Слънцето боса,

със себе си нося кесийка безвремие,

букетче от Вяра,

вълнуваща тръпка,

Възсторг

и Смирение.

ЛЕГЕНДИТЕ

Има много легенди относно възникването на нестинарството. Една от тях гласи, че когато някога светът се размножил много и за да може по-добре да управлява този свят, Бог намислил да намери между хората някои свои помощници. Но за да открие кой ще бъде достоен за тази работа, сам наклал всред селото Припор голям огън и казал, който момък може да го прескочи, той ще бъде негов заместник. Тогав един момък не само че прескочил огъня, но почнал да играе в него. Тогава Бог казал:"Този момък да се казва Константин". Но момъкът казал на бога, че без една сестра не ще може да управлява правилно. Една мома играла и я нарекли Елена.

Друга легенда разказва за странджанската девойка-Нуна, чиято красота омагьосала сърцето на един турчин. Дни и нощи той я следял и уговарял да стане негова, но тя не желаела да остави българското и да се ожени за турчин. Накрая му рекла, че ще бъде негова само ако той изиграе танц с нея в огъня. Влязла тя сред жаравата и започнала да танцува, а турчина не могъл да се престраши и засрамен си тръгнал от селото.

До ден-днешен тази легенда се разказва в с. Българи. Където е живяла внучката на Нуна - Злата. Жителите и нея споменават често. Наричат я Баба Злата. Но не заради възрастта й, а като знак на най-голяма почит и уважение. Защото смятат, че това е последната, голяма, безспорна, истинска нестинарка... Баба Злата е играла за последен път в огъня през 1964 г. И това, че хората не забравят тази година, изтъквайки я едва ли не като исторически факт с огромно значение, е смайващо. Защото, напук на превратностите на времето, традицията “нестинарство” не умира. Независимо дали ни родее с обичая, наричан по света “игра по огън”. Има го в Китай, някъде в Африка, в Океания, по-малко из Европа... Има го и в с. Българи ­ столицата на българското нестинарство. Единственото в България място, където наследената вероятно от траките обредност не угасва. 150 са къщите в Българи. Една от постройките обаче има особено значение за местните жители. Наричат я “Конака”. Отключва я само един човек. Сякаш посветената в някакво вълнуващо тайнство възрастна жена - Дулина. На пръв поглед вътре няма нищо особено. Пристъпваш прага обаче и осъзнаваш, че попадаш в храм. И не е случайност другото популярно име, с което го наричат - Параклис. Той е съвременна легенда на нестинарството. Отвън изглежда като невзрачна, ниска, паянтова постройка. Отвътре си е с атрибутите на ортодоксално светилище. Можеш да се помолиш. Да помълчиш. Да се вглъбиш. Да се заредиш. Ако искаш, можеш да спазиш християнския обичай -­ да запалиш свещичка за здравето на близките си. Или за покоя на отишлите си от този свят и попаднали в света на невидимото и легендите... Тук се пазят светините на нестинарството - празничните премени, тъпанът, наричан “свещен”, гайдата иконите.... Невидим е единствено странният заряд на нестинаря, правещ го в мига на танца “прихванат”, прифатен”, “обхванат от духа на светеца, с иконата му в ръце...Зарядът, водещ до транс, както е съвременната думичка...

Денят на светците Константин и Елена, е свят празник за нестинарите.Ергени изнасят иконите от Конака и се знае, че това тяхно действие им носи здраве. Иконите ги “обличат” на този ден, т. е. увиват ги в специални кърпи-ризи. Израз на по-голямо уважение и почит.И не случайно-голяма мощ и святост лъха от тях. Слагат им и дръжки, откъдето идва и прозвището “опашати”, освен “облечени”. След което забива тъпънът.Нама думи, с което да може да бъде описан звукът произвеждан от нестинарският тъпън.Изригва, разнася се през цялата Странджа планина, събира от нейната красота и мистицизъм, прониква дълбоко в недрата и, откъдето с огромна мощ минава през теб и отлита в небето. Биещият свещения тъпан трябва да е задължително здрав човек. Ако пък се разболее ­ сигурно е, че ще оздравее. Цялата процесия начело с Питропа, момците си иконите и нестинарите, тъпънджията и гайдаря, Елените и Константиновците, хората от с.Българи и околните села и техните близки и гости с радост и оживление преминава през отрупаните с цевтя поляни, навлиза във вековната странджанска гора където митове и вълшебства оживяват на полянката пред свещенното Аязмо.Тук на специален трон, вече осветените икони се поставят за поклонение и съзерцание-миг в който нестинарите влизат във връзка със своите светци, мистично единение целящо да ги потготви за основната им мисия-да бъдат проводници между небето и земята.

Следва връщане в селото за курбан и ритуално запалване на огъня, който до вечерта придобива смайващи размери.

“Краката на нестинарите не изгарят, защото в тях се вселява духът на Св. Константин. Той ги води”, твърди Румяна Урумова, директор на Етнографския музей в Бургас. “А те го виждат, изпадайки в транс. Светецът направлява действията им през горящия огън и им помага, като излива пред тях вода в жарта, която на места достига височина до 30 см.” По време на танца в огъня - те, нестинарите, гадаят. Защото той, светецът, им говори - кое и как ще се случи. На селото. На отделни хора. Независимо дали са от Ново Паничарево, от Кости, от Бродилово, от Българи... Села с нестинарска памет.

В огъня нестинар не може да влиза току така. От векове се знае ­ в жарта се влиза с пречистено тяло, душа, уста. В действия, в помисли, на думи - зло не бива да се мисли, изрича и върши никому ­ това е неписаният закон на нестинарите. “Върху жаравата играят само посветените, които се оставят да бъдат обсебени от духа на Бога. Между тях единствено главният нестинар или нестинарка, носейки иконата на умрелия цар Константин може да встъпи в контакт с Бога и да отправи молбите на хората, той предава и отговорите на тези, които ги чакат. Той е възкръсналият тракийски цар-жрец в ролята си на медиатор ­ посредник между двата свята (на живите и на мъртвите) и главен прорицател.” Твърди го Даниела Егре, член на Секцията по тракийска археология.

/следва продължение/