Славеят и Розата

                                                                                                            от Оскар Уайлд

— Тя каза, че ще танцува с мен, ако й донеса червени рози — възкликна младият студент, — но в цялата ми градина няма нито една червена роза!
Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.

— Нито една червена роза в цялата ми градина! — възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. — Ах, от какви дребни неща зависи щастието! Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, поради липсата на една червена роза, животът ми е разбит!

— Ето най-после един истински влюбен — каза славеят. — Нощ след нощ съм пял за него, макар и да не го познавах, нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тъмна като зюмбюлов цвят, а устните — червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила своя печат на челото му.
— Принцът дава бал утре вечер — мълвеше младият студент — и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стиска нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.
— Това е безспорно истински влюбен — каза славеят. — Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-скъпоценна от изумрудите и струва повече от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни, срещу злато.
— Музикантите ще седят на галерията — продължаваше младият студент — и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката й не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да й дам червена роза.

Той се хвърли на тревата, зарови лицето си в ръце и зарида.

— Защо плаче? — попита зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича край студента.
— Защо ли наистина? — рече една пеперуда, която пърполеше подир слънчев лъч.
— Защо ли наистина? — прошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.
— Той плаче за червена роза — обади се славеят.
— За червена роза ли? — извикаха те. — Колко смешно! — А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.

Но славеят разбираше странната мъка на студента — той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като пика се понесе над градината.Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя, спусна се към него и кацна на малка вейка.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са бели — отговори той, — бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.

Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са жълти — отговори той, — жълти като косата на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.

Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше под прозореца на студента.
— Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
— Моите рози са червени — отговори той, — червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.
— Една червена роза е всичко, което искам! — извика славеят. — Само една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа?
— Има начин — отговори храстът, — но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.
— Кажи ми го — рече славеят, — мене не ме е страх.
— Ако искаш червена роза — каза храстът, — можеш да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!
— Смъртта е голяма цена за една червена роза — извика славеят, — животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната в нейната колесница от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъфти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?

И той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.
— Бъди щастлив! — провикна се славеят. — Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сърце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е като дъх на тамян.

Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славеят, защото знаеше само това, което е писано в книгите.Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.
— Изпей ми една последна песен — пошушна той. — Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.
Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребърно гърне.

Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.
— Има форма — каза си той, докато се връщаше през горичката, — това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвувал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! — И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.

А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него.

 Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност — такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.

Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — или денят ще дойде, преди розата да е готова.

Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката от душите на мъж ,и жена. И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато целува устните на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова й сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.

И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — защото денят ще дойде, преди розата да е готова.

Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира.

И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето.

Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.
Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на мусика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.

— Виж, виж! — извика храстът. — Розата е вече готова!
Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.

А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.
— Я, какъв чуден късмет! — възкликна той. — Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. — И той се наведе й я откъсна. След това си сложи шашката и изтича към дома на професора с розата в ръка.
Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.
— Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза — извика студентът. — Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.
Но момичето се навъси.
— Страхувам се, че няма да отива на роклята ми — отвърна то, — пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъни, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.
— Честна дума, ти си много неблагодарна! — каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.
— Неблагодарна ли? — отвърна момичето. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш

дори и сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! — И то стана от стола и влезе вътре.
— Колко глупаво нещо е любовта! — рече студентът, когато си тръгна. — Тя не е и наполовина така полезна, както логиката, защото нищо не доказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.

И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.
                                                                     
                                                                             Край

Легенда за Синият залез

Слънцето е над всичко, огромното бяло слънце, от което идва всеки живот. То сияе голямо, страшно и недосегаемо, по-високо от хората, по-високо от планините, по-високо от белите облаци, и над него са само звездите на вечния нетленен живот. То е красиво и красотата му е безумна, но слепите човешки очи, които са толкова слаби и немощни, нямат силата да зърнат непосилната му хубост. Когато си отправят към него очите за дълго, те ослепяват. Тогава за тях настава царството на вечния мрак.

Животът е от Слънцето. То го е създало от земната кал и от лъчите си, оставило го е тука на земята в образи и форми на животинската плът. От калта и лъчите са произлезли и мъжът, и жената. Винаги и винаги, докато слънцето е минавало бляскаво по синьото небе, калта и слънцето са били в тях. Любовта ги е слепвала да не се разпадат. Мъжът и жената са се хвърляли един срещу друг със своята сляпа любов и от нея се е раждал новият живот.



Мъжът е носил слънцето.
Жената е носила калта.
Любовта ги е слепвала.

Мъж или жена са се раждали, но са протягали ръце към слънцето, за да ги дари с живот. Ставали са на прах, но от прахта отново се е раждал живот под лъчите на вечното слънце. Поколенията са измирали, цивилизациите са угасвали в кърви, когато слънцето е залязвало. Много, много кърви са изтичали, когато слънцето е залязвало. Реките са потичали червеникави, кървави са ставали езерата, моретата и просторните океани са плискали зловеща съсирена кръв.

Идвала е нощта на риданията и скърбите — черна и безпросветна. Безбройни лесове от човешки ръце са се простирали към небето, към невидимия път на слънцето. Плачовете и риданията са преминавали над земята като мрачна буря.

Тогава слънцето отново се е показвало — огромно и кърваво. Наставал е големият кървав изгрев: кървави дъждове са плющели по стрехите на къщите, по горите и по плодните полета. Хората са гинели като мухите през късната есен.

Тогава първожрецът бавно се е изкачил по стълбите на стокатната кула и горчиви сълзи са капели по сребристата му брада. Там на върха е била площадката на молитвите. Той паднал на колене и издигнал към небето сухите си ръце. Тъжни, глухи думи се отправяли към изток.
«Слънце, слънце, слънце! Твоят жрец търси милост от тебе! По земята е само кръв и страдание! Отмини! Отмини!»

През своя блясък слънцето се усмихнало тъжно и бавно поемало пътя към зенита. На пладне, при най-големия блясък на лъчите му по нагорещените стълби, първожрецът се изкачвал на върха на кулата. Той простирал сухите си ръце към небето.«Слънце, слънце, слънце! Само скръб и нещастия има в сърцата на хората! Скръб и проклятие е земният живот! Никога няма да бъдат щастливи смъртните, докато лъчите се стремят към тебе, а калта към земята! Твоите горещи лъчи разлагат слабите им тела на двете съставни части! Те се разкъсват! Боли ги! Боли ги! Едното се стреми да отлети, другото да потъне. Голяма е тяхната болка! Отмини! Отмини!»

Слънцето тъжно поемало своя път към залеза и облекчените хора се впускали в пир и славословия! Но ето идвал залезът и отново потичали кървавите реки, отново моретата и океаните преливали от зловеща съсирена кръв. Изнемощял, първожрецът изкачвал безбройните стълби и простирал костеливите си ръце към червения залез.
«Слънце, слънце, слънце! Не се ли насити на кървите и мъките? Не оглуша ли от човешките ридания? Отмини! Отмини!»

В черната нощ около кулата на първожреца се вълнувало човешкото море и воплите били по-силни от всеки друг път през деня на вечното слънце. Като море заливали воплите стокатната кула и първожрецът треперел, обзет от конвулсии. Изведнъж чудна мисъл докоснала ума на вечния старец. Той прострял ръка към тълпата и за миг воплите затихнали, риданията се смирили. Той казал:
«Пратете ми най-хубавата девойка тук на земята и аз ще измоля отново слънцето. Отново то ще блесне над тъжната земя!»

Дълго търсили хората помежду си най-хубавата девойка, докато я намерят. Старецът я приел в своята малка килия и отворил очи изумен. Сякаш някакво друго слънце, лъжливо, но неописуемо красиво влязло при него и го погледнало с ясните си очи. Старецът се разтреперал от вълнение.
«Дъще, ти ще спасиш човешкия род! Ти ще преживееш най-висшето щастие! Ще ти дам очи да видиш вечното слънце!»

Отново се изкачил първожрецът на високата кула и помолил с глух глас невидимото слънце:
«Слънце, слънце, слънце! Извор на живот, извор на радост, извор на скърби! Без тебе животът угасва, скоро ще дойде смъртта! Скоро земята ще бъде гробница и само мразовитите зимни вихри ще минават над гробовете. Върни се, слънце, върни се да спасиш живота на хората!»
На пладне старецът извел девойката на върха на стокатната кула. Щом тя погледнала слънцето с новите си очи, и паднала на колене пред неговата нетленна хубост. Щом слънцето съзряло девойката, и любовта изгряла в сърцето му, неземната слънчева любов. То се обърнало към девойката и казало тихо: «Ще те чакам вечерта на планината, където залязвам! Ела! Ела! Ти ще бъдеш щастлива!»

Девойката паднала по очи на високата площадка. Тогава първожрецът издигнал ръце към небето и тихо продумал:
«Слънце, слънце, слънце, твоята любима ще изгори в огнените ти прегръдки. Твоята любов не е за земните жени. Ако искаш да не я убиеш, остави своите горещи лъчи! Не бъди вече горещо и жарко! Покажи лицето си на хората — и те ще бъдат навеки щастливи!»
«Какво говориш, човече! — възнегодувало слънцето. — Нали моите горещи лъчи раждат любовта, от която идва животът? Ако изгубя своите жарки лъчи, нали ще погубя човешката любов? Никой мъж няма да отива към жената и никоя жена към мъжа!»
«Убий тогава своята любима!»

Слънцето се отправило нещастно към далечната планина, зад която залязвало. Там на големия планински връх го чакала любимата му, красива като най-светлите слънчеви приказки. Нещастно и скръбно се приближавало към нея и за пръв път разбрало тежката мъка на хората, страшната мъка на калта и на лъчите. Тогава блясъкът му бавно угаснал. Студено и синьо се приближило то към далечния планински връх. Любимата му протегнала към него сините си ръце.

Това е бил денят на Синия залез, денят на Вечността.
Голямата спокойна синевина преляла в душите на хората. Сини били и реките, и езерата, и далечните планини, и небето, сини били очите на хората, синя била и тяхната кръв, сини били и чувствата им. Без горещите слънчеви лъчи калта бавно отпадала, ронела се, изпръхвала, разтлявала се, губела се. В човека останали само слънчевите лъчи — сини и спокойни. Голямото щастие, голямото вечно спокойствие, без любов и без омраза, без кръв и без страдания, без горещина и без мраз — голямо синьо щастие в големия син залез, и вечен, и вечен! — това било новата съдба на хората. Те я прегърнали с радост! Любовта останала, но любов безплътна, любов като обичта, любов синя на сините чувства, любов като сияние, любов вечна — без мъките и без горещата червена кръв, без страстта, която убива и изпепелява, която е сляпа и нечовешка, която е създадена, за да роди от калта живот.
Тогава първожрецът се изкачил за последен път на високата кула, прострял ръка към синия залез и казал глухо:
«Слънце, слънце, слънце! Синьо слънце! За последен път ти говори твоят жрец, името на когото е Мъдрост. За последен път простирам към теб ръце! За последен път, преди да отида долу при хората, които досега бяха смъртни! Днес аз ще им раздам себе си, защото виждам, че те са щастливи, днес ще слезна между тях, за да вляза в сърцата им, да им дам последната утеха! От днес те ще бъдат безсмъртни! Това е моята орис! Отдавна бих се раздал, но защо би трябвало безсмъртие на страдащия, на нещастния, на тормозения от земните страсти, на разкъсания между калта и лъчите! Това безсмъртие би било наказание, по-тежко от всички други, жестоко наказание на Скитника евреин! Сега безсмъртието за тях ще бъде блаженство! Да бъде волята на Бога!»

Така казал първожрецът, старецът, името на когото било Мъдрост, така казал и слязъл между сините хора в прекрасната страна на Синия залез. Рояци сини птички летели около стареца, сини облачета окръжавали като сияние главата му, пътят му бил постлан със сини цветя.

                                                                                                               
 Синият залез, Павел Вежинов

За Индивидуалността!

Лесно ли е да бъдеш уникален , необичаен и индивидуалист в днешно време, когато притежаването на тези качества се е превърнало в идеология?

Каква е цената на това да бъдеш "себе си", да се изразяваш свободно, да защитиш своето "различие"?

Как живеят тези които се отличават от другите? Които не се вписват в правилата, в конвенционалните модели и общоприетите представи за "успешно" съществуване?

Лесно ли е да следваш собствените си правила и идеология, да живееш според собственото си светоусещане, без това да те накара поне за миг да се почувстваш изолиран и самотен?

Оказва се , че въпреки широкомащабната кампания на съвременните философи и идеолози, въпреки направените от предишните поколения нежни и не толкова нежни революции в съзнанието и моделите на общуване, различността и индивидуалността си остават неразбрани и отхвърляни.Оказва се също така, че носителите на подобни качества , изразителите на подобно поведение предизвикват възхита и едновременно недоумение. И в известна степен скептицизъм и съжаление в очите на околните.А те самите се чувстват малко неудобно и често дори не на място, когато по телевизията да речем всяка дума отправена към любимия се заплаща с грош, всеки прекрасен спомен струва ваучер, доказателството за любов- кредитна карта, а за успех - лъскав офис, къща на кредит , грижовна и покорна съпруга /респ. успешен и послушен съпруг/ и празнуване на Великденските празници с шопинг-екскурзия в Солун !!!!

WTF

Хората не харесват различните...не харесват и добрите. може би смятат, че човек притежаващ доброта и осъзнаващ уникалността си, ще има висока самооценка, поради което не е достатъчно надежден. Такъв човек винаги е готов да си тръгне, да напусне стадото, защото знае какво иска и не се примирява с посредствеността.

Уникалността е идеалът на нашата епоха и може поради това най-отхвърляната добродетел. Човеците някак са си така устроени - готови са винаги да повярват в лошото, търсят го навсякъде, но опиташ ли се да ги убедиш в доброто - съмняват се, страхуват се и го отхвърлят.


Казват, че не можем да променяме реалността. Можем само да я приемем. Но в човешката история винаги е имало уникални личности чиито идеи и философия сега, в бъдеще се превръщат в стандарт. Ще ми бъде изключително интересно да разбера и вашето мнение!

В какво се превръщат мечтите?

Живеем в материален свят, - потопени в илюзията на ежедневието и оковани в неумолимото темпо на отлитащи мигове.

И само кадри като този ни връщат към онзи топъл спомен за времето, когато всичко предстоеше да се случи и беше възможно, напълно вероятно и съвсем достижимо.И заспивахме със спокойна увереност, че светът е едно приказно място - сцена, на която като някой вълшебник ще редим декор след декор, кой от кой по-подходящи за сътворяването на нашите вълшебства.

А после...

После мечтите и вълшебствата се превръщат в цели, в амбициозни проекти и стратегии за нашето осъществяване. И се втурваме с упоритост и хъс към тяхното постигане. Ако може по-бързо. Ако може по-лесно. Държим на фокус целта и не пропускаме и най-малката възможност да се доближим с още една крачка до нея. Каквото и да ни струва. Ако може да съкратим пътя, без да съзнаваме че именно краткия път е това, което превръща мечтите в ежедневна борба и серия от делнични постижения. Краткия път е онзи, който ни кара да правим компромиси със себе си, съвестта си, със самите желания, в стремежа си да пригодим действителността към тях , а не обратното. Да се срамуваме тайничко вечер в тъмното от постъпките си, да заспиваме не умиротворени, а уморени. И да се вкопчваме в постигнатото защото бързо стигнахме, но с какво платихме?

И някак неусетно издигаме стени и попадаме в една затворена рамка, в която мечтите са утопия, а целите се свеждат не към постижения дори, а към борба да задържим това, което и без това не ни удовлетворява, но сме постигнали с цената на такива компромиси, че се превръща в ценност, в смисъла на нашето съществуване.

Момиченцето на снимката* е моята племенница Зара. Много живо и усмихнато дете, безгранична фантазьорка с неизчерпаем запас от енергия. Казват, че прилича на мен. А всъщност...така ми се иска аз да приличам на нея.!!!

*Автор на фотографията :Димитрина Василева, модел:Зара Василева

Дай си време

Не ми харесва нито това, нито онова - все искаме другото, но когато то дойде обръщаме глава назад.

Познато ли ти звучи това. Ако да, може би и ти усещаш онази умора от света, която естествено те отвежда до самотата. ...ей така, поради не преодолимия стремеж да накажеш някого с мълчание, защото си търсил, но не си получил разбиране. Игнорираш нечие внимание, което ти се предлага като подарък. Имаш право да си недоверчив, имаш право и да си нерешителен.

Отчаяние, дистанция, опостушение. Може би наистина си загубил нещо важно. Частица от себе си. Може би преживяваш разочарование от нещо или някой навлезли многообещаващо в живота ти. Трудно е да превъзмогнеш нещо значело много за теб.

Мисля, че никога не можеш да направиш нещо на друг, без да го изпиташ първо на собствен гръб.Така е с причиняването на болка, така е и с даряването на  щастие. Дистанцията не ти позволява да видиш доброто което те заобикаля нито да приемеш подадена ръка.

Усещайки се в застой и копнеещо за промяна сърцето обаче се оглежда за избори. И може би тук е момента да прекрачиш прага на самоосъзнаването, в началото с ретроспекция, после със размисъл.Предизвикателството е да погледнеш отвъд, да промениш фокуса.

Нещо остава и то трябва да бъде запазено.Това е животът. Дали искаш да го живееш или се отказваш от него.Приемаш ли подаръка? Чуй себе си и избери дали да напуснеш живота апатично наказвайки го с изолация или да останеш - в осъзнатите мигове на всички онези моменти в които той празнува себе си със всичките му болки и радости. Рецепта за това няма. Всичко таим сърцата си, всичко плащаме с душите си. Няма загуби. Дори и в нещо не сполучливо няма загуба

Не бързай, дай си време. Не бързай да се хвърляш в нещо ново, докато не си разбрал поуките от старото. Дай си време. Не хвърляй вината върху някой друг. Помисли каква е била твоята роля, какво си получил, какъв си станал. Защото всички се променяме след някой или нещо важно за нас. Остани насаме със себе си и чуй онзи глас вътре в теб. Защо си разочарован, защо те боли, какво си искал и не си постигнал?

Само не пропускай уроците, защото утре пак могат да се повторят. Затова, дай си време! И вярвай, че винаги утре идва твоето щастие.

Мъжете са....

Мъжете са ...
... като кафето: най-добрите са горещи, силни и не ти дават да спиш цяла нощ;

...като търговски агенти: не трябва да им вярваш на нито една дума;

... като компютри: трудно можеш да ги разбереш и винаги имат проблем с паметта;

... като ксерокси: стават само за репродукции и за нищо повече;

... като банкова сметка: без пари пет пари не струват;

... като снеговалеж: не знаеш кога ще дойдат, колко сантиметра ще са и колко ще издържат;

... като колите втора ръка: не са скъпи, но не са съвсем стабилни;

... като грима: никога не остават твърде дълго;

...като хороскопите: винаги те съветват какво да правиш, но като правило - грешат;

... като времето: невъзможно е да бъдат променени по никакъв начин;

... като мини-полите: разсееш се за малко и ще оголят краката ти;

... като държавен служител: каквото и да ги помолиш да направят, те все си намират нещо по-важно, а в действителност - няма нищо подобно;

... като местата за паркиране: хубавите вече са заети, а свободните са все неудобни и прекалено малки;

... като косачка за трева: трудно е да ги запалиш, излъчват неприятна миризма и в половината от случаите - не действат;

... като сал: без проблеми плуват по течението, само да не полагат никакви усилия (или като алтернатива - неуправляеми са);

... като тракторите: ако им сипеш вътре някаква съдържаща спирт течност, продължават да работят;

... като докторите: никога не можеш да разбереш какво искат да кажат;

... като лекарство: неприятно е да си имаш работа с тях, но са необходими;

... като кучетата: ако не ги възпитаваш, ще бягат по цялата къща и ще цапат навсякъде;

... като директорите: нищо не умеят да правят, но всичко трябва да работи идеално;

... като пощальоните: чукат на всички врати, надявайки се все някой да отвори;

... като инженерите: за тях на теория всичко работи, но на практика - първият водопроводчик ще направи всичко много по-добре;

... като адвокатите: в каквото и да ги обвиняват, те все ще си намерят един вагон оправдания;

...като видеото: напред - назад - напред - назад - стоп - извади;

...като сперматозоидите: само един на 15 милиона се оказва полезен;

...като микровълновата печка: загряват за 15 секунди;

...като делфините: всички казват, че са умни, но още никой не го е доказал;

...като раците: всичко в тях е хубаво, освен главата;

...като рекламата: трябва да се съмняваш във всичко, което ти казват;

... като облигациите: изисква се много време, за да узреят;

...като миксера: необходим ти е, но не знаеш точно за какво;

...като охлювите: рогати, лигави, пълзят и при това си мислят, че това е техният дом;

...като облаците: когато си тръгват, можеш да се надяваш, че денят ще бъде прекрасен;

...като бутилка бира: празна от гърлото нагоре;

...като конете: ако ги впрегнеш умело, можеш да ги яздиш дълги години;

...като пуканките: залъгват глада, но за кратко;

...като новородените: отначало са толкова забавни, но после ще се умориш да им разтребваш мръсотиите;

/получено по мейл/

....но въпреки това ги обичаме :))))

Петък сутрин

Хъъъх.....часът е 7,45!!!!!!!!!!!!
МРАЗЯ ДА СТАВАМ РАНО!!!
Блъскам се в стените , пълня пипнешком кафеварката и внимавам нещо да не счупя щото напоследък всичко наоколо е крехко и се чупи, руши и разпада, ей така на, дори и без мое участие. А една мисъл не спира да ми смущава равновесието....
Кому е нужно всичко това???
Аз МРАЗЯ да ставам рано!
Ама мразя и да си лягам рано.И обкновенно като дойде ред другите хора да си лягат намразвам и съня щото ...всички заспиват и .... аз с кого да си приказвам а? Мииии..., той съня си е пропиляно време, особенно ако не сънуваш! Има тооолкова по-интересни неща!!!!
ОХХХ....много ми е зле!
Направо свят ми се вие???
Какво по дяволите правих снощи? - приятелите ми бяха на гости , смяхме се много, хапвахме, пийвахме, аз малко повече защото бях много развълнувана след изложбата!!!!!Ама чак пък толкова да ми е зле!?!
УФффффффффф ..тц!Не –това беше предната вечер!
Изложбата!!!
Беше страхотно!
Лелееее..., как ми се вдигна адреналина на този търг - като в казино даже още по яко. И толкова много усмвики и приятни емоции.Ще взема да се пренасоча професионално. Продадохме всички фотографии , че и немалко картини и то с по 200-300% надаване. Ама яко! За каузата - да върнем усмивката на едно дете!!! Ето това е наистина нужно! Получи се страхотно! И всички бяха доволни! Аз и сестра ми най-вече! Благодаря ти сестричке!!!
Ама снощи.....Снощи си стоях сама в къщи, една от малкото спокойни и тихи вечери напоследък, отдадени на любими занимания. И много се смях!!! На всичко и на всеки, на себе си най - вече!!!
А днес ми е зле и свят ми се вие!
Ами явно смеха и спокойствието не ми се отразяват добре напоследък!
По мое мнение настроението и настройката ми не са адекватни на ситуацията-прекалено веселие и оптимизм струи от мен , при положение че току що през живота ми мина „цунами” и май ще са серия . И една такава лекота – криле са ми поникнали, а светът ми е тесен. По мнение на един близък приятел пък това било истерия! Да, бе да! Че то значи много хубаво нещо било това истерията!?!?! На мен защо досега никой не ми е казвал, че да си истерясвам така освежаващо от време на време!?!
Леле вече е 8 и 15.Тичам в банята.
..........
Пак съм тук!
Готова – изкъпана, облечена, гримирана.
Много ми е зле!!!
Направо свят ми се вие!
Май имам температура! Висока! Дали да не си остана в къщи а???
Не може!!!
И днес както всеки ден напоследък имам много работа.
Важна!!!
Много разговори, решения, после тичане, ходене - връщане, нови разговори, нови решения. И на другия ден пак в изходна позиция. Вземи, помисли, подпиши, отиди – не става.Ми как ще стане като не му е сега времето казвам аз, ама никой не ме чува. Вече даже и не казвам. Просто вземам, разглеждам, мисля /чак толкова и не му мисля щото знам че утре пак, .... и как да мислиш върху нещо в което не виждаш смисъл/, подписвам, тичам-връщам се.
Някъква безумна въртележка!
Сигурно затова ми се вие свят ?!?
Дали да не си остана в къщи а?
Айде ще отида-имам важна работа! Пък и е петък! После три дни почивка! Понеделник е почивен ден!Ехееейй!
А днес ще говоря, ще слушам, ще мисля, ще подписвам, ще тичам и ще се връщам!
Във въртележката.

Ами ако не се върна?????