НЕСТИНАРИ

Като Икона в сърцето си Огъня нося,

изтръпвам и тичам през Слънцето боса,

със себе си нося кесийка безвремие,

букетче от Вяра,

вълнуваща тръпка,

Възсторг

и Смирение.

ЛЕГЕНДИТЕ

Има много легенди относно възникването на нестинарството. Една от тях гласи, че когато някога светът се размножил много и за да може по-добре да управлява този свят, Бог намислил да намери между хората някои свои помощници. Но за да открие кой ще бъде достоен за тази работа, сам наклал всред селото Припор голям огън и казал, който момък може да го прескочи, той ще бъде негов заместник. Тогав един момък не само че прескочил огъня, но почнал да играе в него. Тогава Бог казал:"Този момък да се казва Константин". Но момъкът казал на бога, че без една сестра не ще може да управлява правилно. Една мома играла и я нарекли Елена.

Друга легенда разказва за странджанската девойка-Нуна, чиято красота омагьосала сърцето на един турчин. Дни и нощи той я следял и уговарял да стане негова, но тя не желаела да остави българското и да се ожени за турчин. Накрая му рекла, че ще бъде негова само ако той изиграе танц с нея в огъня. Влязла тя сред жаравата и започнала да танцува, а турчина не могъл да се престраши и засрамен си тръгнал от селото.

До ден-днешен тази легенда се разказва в с. Българи. Където е живяла внучката на Нуна - Злата. Жителите и нея споменават често. Наричат я Баба Злата. Но не заради възрастта й, а като знак на най-голяма почит и уважение. Защото смятат, че това е последната, голяма, безспорна, истинска нестинарка... Баба Злата е играла за последен път в огъня през 1964 г. И това, че хората не забравят тази година, изтъквайки я едва ли не като исторически факт с огромно значение, е смайващо. Защото, напук на превратностите на времето, традицията “нестинарство” не умира. Независимо дали ни родее с обичая, наричан по света “игра по огън”. Има го в Китай, някъде в Африка, в Океания, по-малко из Европа... Има го и в с. Българи ­ столицата на българското нестинарство. Единственото в България място, където наследената вероятно от траките обредност не угасва. 150 са къщите в Българи. Една от постройките обаче има особено значение за местните жители. Наричат я “Конака”. Отключва я само един човек. Сякаш посветената в някакво вълнуващо тайнство възрастна жена - Дулина. На пръв поглед вътре няма нищо особено. Пристъпваш прага обаче и осъзнаваш, че попадаш в храм. И не е случайност другото популярно име, с което го наричат - Параклис. Той е съвременна легенда на нестинарството. Отвън изглежда като невзрачна, ниска, паянтова постройка. Отвътре си е с атрибутите на ортодоксално светилище. Можеш да се помолиш. Да помълчиш. Да се вглъбиш. Да се заредиш. Ако искаш, можеш да спазиш християнския обичай -­ да запалиш свещичка за здравето на близките си. Или за покоя на отишлите си от този свят и попаднали в света на невидимото и легендите... Тук се пазят светините на нестинарството - празничните премени, тъпанът, наричан “свещен”, гайдата иконите.... Невидим е единствено странният заряд на нестинаря, правещ го в мига на танца “прихванат”, прифатен”, “обхванат от духа на светеца, с иконата му в ръце...Зарядът, водещ до транс, както е съвременната думичка...

Денят на светците Константин и Елена, е свят празник за нестинарите.Ергени изнасят иконите от Конака и се знае, че това тяхно действие им носи здраве. Иконите ги “обличат” на този ден, т. е. увиват ги в специални кърпи-ризи. Израз на по-голямо уважение и почит.И не случайно-голяма мощ и святост лъха от тях. Слагат им и дръжки, откъдето идва и прозвището “опашати”, освен “облечени”. След което забива тъпънът.Нама думи, с което да може да бъде описан звукът произвеждан от нестинарският тъпън.Изригва, разнася се през цялата Странджа планина, събира от нейната красота и мистицизъм, прониква дълбоко в недрата и, откъдето с огромна мощ минава през теб и отлита в небето. Биещият свещения тъпан трябва да е задължително здрав човек. Ако пък се разболее ­ сигурно е, че ще оздравее. Цялата процесия начело с Питропа, момците си иконите и нестинарите, тъпънджията и гайдаря, Елените и Константиновците, хората от с.Българи и околните села и техните близки и гости с радост и оживление преминава през отрупаните с цевтя поляни, навлиза във вековната странджанска гора където митове и вълшебства оживяват на полянката пред свещенното Аязмо.Тук на специален трон, вече осветените икони се поставят за поклонение и съзерцание-миг в който нестинарите влизат във връзка със своите светци, мистично единение целящо да ги потготви за основната им мисия-да бъдат проводници между небето и земята.

Следва връщане в селото за курбан и ритуално запалване на огъня, който до вечерта придобива смайващи размери.

“Краката на нестинарите не изгарят, защото в тях се вселява духът на Св. Константин. Той ги води”, твърди Румяна Урумова, директор на Етнографския музей в Бургас. “А те го виждат, изпадайки в транс. Светецът направлява действията им през горящия огън и им помага, като излива пред тях вода в жарта, която на места достига височина до 30 см.” По време на танца в огъня - те, нестинарите, гадаят. Защото той, светецът, им говори - кое и как ще се случи. На селото. На отделни хора. Независимо дали са от Ново Паничарево, от Кости, от Бродилово, от Българи... Села с нестинарска памет.

В огъня нестинар не може да влиза току така. От векове се знае ­ в жарта се влиза с пречистено тяло, душа, уста. В действия, в помисли, на думи - зло не бива да се мисли, изрича и върши никому ­ това е неписаният закон на нестинарите. “Върху жаравата играят само посветените, които се оставят да бъдат обсебени от духа на Бога. Между тях единствено главният нестинар или нестинарка, носейки иконата на умрелия цар Константин може да встъпи в контакт с Бога и да отправи молбите на хората, той предава и отговорите на тези, които ги чакат. Той е възкръсналият тракийски цар-жрец в ролята си на медиатор ­ посредник между двата свята (на живите и на мъртвите) и главен прорицател.” Твърди го Даниела Егре, член на Секцията по тракийска археология.

/следва продължение/